Няма ток, има любов!

Толкова е хубаво като няма ток - хората търсят личен контакт... Излизат по коридорите, крещят през прозорците, смеят се, разговарят, пеят - познати, непознати, няма значение. Когато няма ток всички са приятели. Когато има - всички засядат във Фейсбук!

Снежно

Обичам снега. Появява се точно, когато е най-студено и всички са се вкиснали. И като едно бяло чудо - просто те кара да се усмихнеш. Толкова красив, пухкав, жизнерадостен...

Не обичам хора, които се мръщят на снега. И които се оплакват, че е мокър и студен. Те всъщност не осъзнават колко топлина той донася със себе си... Как ако го потъркаш на бузата си, след това тя се зачервява и сякаш започва да гори... Как кара хората да стоят по-близо един до друг... Как ги кара да се прегръщат... Или как се сгряват децата, докато се бият със снежни топки и правят снежни човеци. Снегът е всичко друго, но не и студен.

Веднъж бях казала, че дъждът може да бъде толкова романтичен, стига да има с кого да се намокриш... Същото е и със снега - само трябва да има с кого да се повъргаляш в него. :)

Снегът е най-хубавото на зимата. Подарък. Чистота. Красота. Приказка...

Беден ли е българинът?

О, да, българинът е един изключително беден човек. Това си е цяло нещастие. Като се има предвид, че преди всичко българинът е беден духовно.

Чалга и силикон. Това е което виждаме. Това е, което слушаме. Това е, за което четем. Това е клишето днес. Поп-фолкът и голотата са шаблон. А простотията – образец на поведение. Моралът пък май се е превърнал в архаизъм. И не само той – повечето ценности са се удавили в калта на парите, скандалите и порнографията. Да, точно така – парите! Българинът не е беден – речникът му е беден! Джобът му е пълен! Но за жалост – не и главата, нито душата му.

Вече не се чете. Не е модерно. Не е „яко”. Освен, ако не говорим за етикета на огромната кофа, пълна с протеин. Или описанието на филма, който в „Замунда” стои в графата “XXX”. Четенето е за лузъри. Безсмисленото висене във фейсбук е за пичовете и пичките. Както и снимките с нацупени устни пред огледалото, в тоалетната на някоя дискотека.

А и на кого му е притрябвало да научава нови неща, да се образова? Така или иначе ще премахнат системата за членуване от българския език. Скоро след това ще махнат и другите сложни неща. За да ни е по-лесно в неграмотността. И за да и се наслаждаваме по-качествено.

А и вече не ти трябва да си интелигентен. Стигат ти големи мускули или гърди като на Андрея. Всичко друго е признак на слабост. Вече момичетата не мечтаят за принца на белия кон, а за мутрата в бялото „BMW 6-ца”. Момчетата пък не мечтаят за това как ще станат адвокати или полицаи, а за това как ще си купят въпросното BMW, в което да возят същите тези момиченца с нацупените физиономийки и силиконови бюстове. Защото иначе как ще си намерят приятелки? Ако нямат пари и хубава кола, кой ще им обърне внимание? Момичетата, които все още обичат да четат и да ходят на театър? И които искат да си говорят на сериозни теми? Да бе, да! Ако няма поне тон лак за коса на главата, камъни по ноктите и деколте до пъпа – не става! Как ще я покажеш иначе в кръчмата?

Най-лошото е, че българинът си харесва простотията. И си се гордее с нея. А всички други са боклуци – и американците, и англичаните, и французите, и гърците. Само ние сме хубави. И сме най-наред в цяла Европа. Нищо, че синът ти бяга от училище, за да пуши марихуана. Нали ракията ти е на масата. И нищо, че не знаеш дали това, което е облякла дъщеря ти е пола или колан. Нали и другите това носят. Все пак ние си обичаме простотията. И си се примиряваме с нея.

Затова и стигнахме дотук. Затова и имаме премиер като Бойко Борисов. Бил искрен, говорил открито... Пълни глупости! Бойко Борисов е перфектното олицетворение на България и на българския народ в момента – много мускули, малко мозък. Необразован, невъзпитан, недодялан и вечно бяга от отговорност. Все другите са му виновни. Да, министър-председателят много успешно изобразява същността на своя избирател. Българинът го е поставил на този пост, за да гледа себе си в огледалото. И най-лошото е, че дори не се смущава от това, което вижда.

Бедността и мизерията са обхванали страна ни. Бедни сме откъм духовни водачи. Бедни сме откъм публични личности, които да поддържат висок морал и да уважават ценностите. Бедни сме откъм хора, които се замислят накъде отива България. И не са много тези, които всъщност се страхуват да отгледат децата си в тази държава. Щом днес е така, какво ли ще бъде утре? Честно да си призная, мен ме е страх. Не знам дали бих намерила смелост да родя и отгледам дете тук. И да го подложа на всички тези грозни гледки, към които моите очи отдавна вече са привикнали. Страхувам се...

Гейшите

Спомените на една гейша

Книгата, която в момента чета се казва "Спомените на една гейша" (1984 г.). Не, не става въпрос за "Memoirs of a Geisha" (1997 г.) от Артър Голдън, по която беше сниман и едноименният филм. Всъщност няма как да ви преведа оригиналното заглавие, защото е на японски. На немски книгата носи името "Memoiren Einer Geisha", а на английски - "Secrets of the Geisha". Авторката се казва Кихару Накамура. Самата тя е била гейша и това всъщност е биографичен разказ за нейния живот.

Истинското име на Накамура е Казуко Ямамото. Родена е в Хокайдо, но семейството и се премества в Токио, докато е още дете. На 15 години се присъединява към Асоциацията на гейшите от Шимбаши. Учи се да свири на традиционния японски инструмент - шамисен, да танцува, да пее, да говори изкусно и изобщо - да забавлява. Приема името Кихару, което означава "Щастлива пролет" (Happy Spring).

Смята се, че Кихару Накамура е първата гейша, която научава английски език. Записва се в езиково училище в желанието си да се разбира по-добре с чуждестранните клиенти. По-късно това и умение предначертава съдбата и и всъщност слага край на кариерата и като гейша.

Първият и брак е с младия дипломат Шинтаро Ота, с който се преместват да живеят в Калкута. По-късно се връщат в Япония, където след време се развеждат. Омъжва се за втори път за фотографа Масая Накамура. След като се развежда и с него, се премества да живее в Ню Йорк.

Там става консултант на Анна Мофо за ролята и на Чо-чо-сан в "Мадам Бътерфлай" от Пучини. Помага и на много други певици, които трябва да изиграят героинята. Дава съвети и на Артър Голдън, докато той пише своя роман - "Мемоарите на една гейша".

Един от нейните собствени мемоари - "An Edokko Geisha" (1983 г.) става бестселър в Япония. По-късно по него заснемат и минисериал, който се излъчва по японската телевизия. Интересно е, че нито една от нейните книги не е преведена на английски език.

Кихару Накамура умира в дома си в Куинс, когато е на 90 години.

Макар да има спорове около това доколко са безпристрастни нейните книги (Някои смятат, че в биографичните си творби тя лъже умишлено, за да изчисти собствената си съвест и да се покаже като добра майка и почтена жена, каквато всъщност не е.), Happy Spring си остава една от най-известните гейши в света.

Професия Гейша

Гейша (или още наричани Гейко) от Японски означава артистична личност (gei – изкуство и sha – личност), „обучен в изкуствата“ танци, пеене, музика, етикет и др.). Гейшите професионално забавляват гостите по време на банкети и в чайните, където мъжете отпочиват и правят своите бизнес срещи. Тя е ликът и гаранцията, и знак за престиж. Задачата й е отговорна – да създаде атмосфера на спокойствие и уют, за да се отпуснат гостите и да се забавляват. Погрешно е твърдението, че гейшата е проститутка!

Основното умение на гейшата е, че знае колко мъжът обича една жена да властва над сетивата му с нежна сила, която е по-мощна от секса. Докато мъжът се храни, гейшата стои на колене до него, за да му сервира саке с деликатеси и упражнява брилянтното изкуство на разговора. Дали ще има секс със своя клиент, зависи от нея самата, но никой не я задължава за това.

Обикновено майката насочва дъщеря си към този занаят, когато още е момиченце. По традиция детето трябва да е на 6 години, 6 месеца и 6 дни. Днешните момичета обаче започват обучение на 14-15 години. В началото младите гейши се наричат Майко. В превод майко означава „танцуващо дете“ (mai-танц и ko-дете). Обучението на майко отнема 5 години, през това време момичето учи традиционни японски изкуства и етикет. Да стане майко – чиракуваща гейша ученичка, е било стремеж на много японски момичета. По време на детството си начинаещата гейша работи като домашна прислужница или помощница на вече опитна гейша и така получава обучението си. Тя се учи да пее, да танцува и да свири на традиционния японски струнен инструмент шамисен, наподобяващ китара.

Майко трябва да изучи различните традиционни японски изкуства, чайната церемония и икебана, както и тънкото умение да води разговор. След такова трудно и дълго обучение един ден, ако майка-сан реши, че кандидатката вече е готова, идва мечтаният момент тя да бъде обявена за гейша. Вече може да започне да носи специалните кимона, да се гримира с блестяща бяла пудра и да рисува кърваво червени устни и да си прави сложна фризура. Вратът отзад винаги се остава в естествения цвят, защото това се счита за най-еротичното място в женското тяло. Очите се гримират в черно и червено – „Очите са вратата към душата на човека и затова трябва да са най-красиви“.

Цялото облекло на гейшата тежи около 2-3 кг. Перуката и аксесоарите по нея също са около 2 кг. Дървените сандали на гейшата се наричат окобо.

Гейшите имат и синдикат, който пази правата им. Самата поддръжка на тези жени е много скъпа. Докато са в училище или в дом всичките им разходи се плащат оттам. Но стане ли самостоятелна, поема всичко сама.

Тя трябва да има минимум четири-пет кимона, които са различни за всяка отделна церемония. Всяко облекло за гейшата струва между 10 000 и 30 000 евро. То е скъпо, защото за направата на едно кимоно са необходими 13 метра ръчно рисуван плат. Специалният костюм се произвежда в занаятчийските работилници, които работят само за гейшите. Японците смятат, че благодарение на гейшите националното им облекло – кимоното се е запазило и до днес. Специалистите, които знаят как да обличат гейшите, са само четирима и се намират в Киото (старата столица на Япония).

Ветрилото също е сред основните аксесоари на гейшата. То й служи да прикрива с него лицето си и така да флиртува с гостите си. Цената на гейшата за наемането й започва да тече от напускането на дома й. Гейшите не са достъпни до простолюдието. Обикновените хора почти не могат да видят гейша в нормалния си живот. Тези фини жени се наемат обикновено от много заможни японски бизнесмени, политици, актьори и музикални изпълнители.Успехът им в работата зависи от това – могат ли да пазят тайна, умеят ли да слушат, както и да танцуват добре.

Всяка гейша крие старателно личния си живот. Избягват да се омъжват, защото мъжете им не са съгласни с естеството на работата им. Обикновено правят компромис, но той стига само дотам да родят дете, което обаче гледат сами. Единици от гейшите след определен период от време се отказват от професията си и започват да водят нормален начин на живот.

Гримът на гейшата:

Гримът на гейшата може да се нарече произведение на изкуството. Лицето изцяло е покрито в бяло. Което се използва от древни времена. Бялата боя, дава ефект на съвършенно гладко , почти като маска лице. Гейшата нанася бялата боя не само на лицето, но и на ръцете си до лакътя, както и на врата, раменете и горната част на гърба. След завършването на макиажа леко се напудря за да се премахне възможния блясък от лицето. Гримът заслужава особено внимание, защото всяка от гамата от цветове, използвани за направата му трябва не само да подчертае красотата на японската богиня, но и символизира мечтите и стремежите на всички мъже. Но преди да се нанесе тази красота на лицето, гейшите трябва да бъдат облечени в кимоното и лицето да се обработи със смес от восък и масло (като по този начин се удължава живота на грима).

Когато гейшата е с голям опит макиажът е прост и естествен, а кимоното е в спокойни тонове. Сенките са само на ъглите на горния клепач и се поставя пудра на веждите. Много важна част от макиажа на гейшата играят веждите. Те придават на лицето одухотвореност.

Източници: The New York Times, Interesen.com

Ще се завърнеш

на дъщеря ми

Отново в този град ще се завърнеш -

ще те повика на морето синьото

и топлината му ще те обгърне

след всички дълги пътища изминати.

Отново нежен бриз ще те погали,

ще вдъхнеш мириса на сол и влага

и песента на корабни сигнали

за теб ще е най-сладката награда.

Аз зная, ти отново ще се върнеш,

по пясъка затоплен пак ще тичаш.

За този град света ще преобърнеш,

защото безнадеждно го обичаш.

И ако някой ден решиш да си отидеш

със себе си ще вземеш само спомени,

упойващия дъх на сол и миди

и стихове за срещи под Часовника.

автор: Нели Вангелова

Автор на това красиво стихотворение е моята мила майка. Тя е не само най-добрият човек, който се е раждал някога, но и изключително талантлива поетеса. Тя обича безкрайно живота, винаги търси доброто у хората и умее да прощава. Тя е най-добрата ми приятелка.

Всичко, което знам и мога, всичко, което съм - дължа на нея. Надявам се да успея да предам поне малко от това, което ми е дала - и на моята дъщеря някой ден.

Обичам те, мамо! Благодаря ти, че те има!

Сянка

Седя на пейката в училищния двор. Слънчево е, топло е... дори прекалено топло за януари... Сякаш тази година пролетта е решила да измести зимата... откраднала е трите месеца, които й се полагат...

И въпреки хубавото време и приветливата песен на птичките, в моята душа цари мрак... Тъмен и студен... празен...

Изведнъж се сепвам. Чувствам,че някой ме наблюдава! Обръщам се. Но там няма никого. Само онази черна сянка... Грозна, крива, безформена, страшна! От колко време вече ме преследва и не иска да ме остави на мира! Появява се, когато най-малко я очаквам, кара стомаха ми да се свие на топка и отново изчезва... Ето и сега... Нежелана, нечакана, неповикана... Стои зад гърба ми и ме дебне...

- Какво искаш? Махни се! Разваляш ми хубавото настроение!

А тя нищо не отговаря. Наблюдава ме с двете празни и бездушни дупки, служещи и за очи и само чака да се усмихна,за да открадне радостта ми, душата ми...

Посягам да я ударя, но ръката ми минава през нея като през облак сивкав дим... Няма усещане, само празнина и лек белег на отвращение...

Какво да правя? Вече няколко месеца грозният, урудлив образ на тази черна сянка трови живота ми... И тогава осъзнах!

- Ела, сянко, да се поразходим!

Тя тръгна послушно след мен. Разбрах, че всъщност не е страшна, не е опасна, тя просто е част от мен! Създание на собствената ми душа, рожба на страховете, приютили се в съзнанието ми ...

Два дни още сянката ми беше неизменен спътник. Започна да ми харесва компанията и, дори й споделих някои от терзанията на егоистичното си същество... Беше по-примамлив слушател от самотата... и дори от време на време кимаше добродушно,за да ме окуражи...

Но и тя си отиде. Щом видя, че свиквам с нея и дори, че започвам да изпитвам нужда от нея... просто ме изостави! Като всички хора преди нея, към които си бях позволила да се привържа...

2007

ПРАСКОВЕНА ФАНТАЗИЯ

"Какво ме зяпаш, никаквице? Какво си я налапала тая праскова? Виж как си се оплескала само!"

Поредното скучно междучасие. Около мен се носеха досадните брътвежи на кокошките от съседните класове, които дори цигарите си не можеха да държат както трябва. От време на време някой самодоволен глупак се опитваше да ме заговори и да спечели вниманието ми, но биваше удостоен само с презрителното повдигане на изящните ми вежди. Каква скука!

Аз стоях заобиколена от няколкото сравнително свестни момичета в гимназията, които имаха честта да се наричат мои приятелки. Бавно дърпах от цигарата си и от прелестните ми устни излизаха сиво-синкави кръгове. Вниманието ми беше изцяло ангажирано от малката лигла с розовите маратонки, чиито челюсти се бяха впили хищнически в една праскова. Естествено тази жалка картинка беше прекалено безинтересна за префинените зеници на тюркоазено зелените ми очи и във всеки друг случай не би ми направила никакво впечатление, но сега до гъската в розови дрехи стоеше единственото подходящо за мен момче в училище. Беше я прегърнал през кръста и нежно изсмукваше тръпчивия прасковен сок от невзрачните и устни. Отвратително!

"Гъска! Истинска гъска! - мислех яростно аз. - Какво си мислиш? Че той те обича ли?Не видя ли как ме погледна преди малко? Е, вярно, беше само за секунда, но аз съм сигурна, че той иска мен! Не може да бъде иначе! Какво у теб би му харесало повече, отколкото у мен? Незабележимата ти кестенява коса? Е, да, има прилична форма и блясък, но все пак не може да се сравни с гъстите ми златисто руси букли! Или досадното ти розово облекло? Да, отива ти, но и така не притежаваш моята класа! Или, може би, си твърде умна? Какво като печелиш всички състезания по английски, физика и биология? Какво като си главен редактор на училищния вестник? Какво от това, че вече имаш издадена стихосбирка? Тези глупави занимания по никакъв начин не могат да бъдат по-полезни от клюките, които научавам в козметичния салон! Внимавай да не чуя и за теб нещо утре!Няма да се поколебая да разкажа на всички и то със задължителната доза преувеличение! Но какво ли се занимавам с мисирки като теб?! Ще вземе да ми излезе преждевременно някоя бръчка! Не че ще загрози очарователното ми матово лице, но все пак предпочитам да не губя и капчица от божествената си хубост..."

В този момент някой се блъсна в мен и ме извади от транса, в който бях изпаднала. Повдигнах ядосаните си красиви очи и тогава го видях! Побързах да сменя гневното си изражение с усмивка, която би разтопила всяко мъжко сърце. И тогава в идеалните ми уши прозвуча дълбокият му тембър:

- Извинявай, Надя!

- Казвам се Силвия! - възмутих се аз от недопустимото му невежество.

- Все тая... - отвърна той пренебрежително и отмина нататък, а розовата кокошка - приятелката му - дори и не ме забеляза. Срамота!

Тежък беше животът ми. Да си най-красивото момиче в града е приятно, но да харесваш единственото момче, което не си пада по теб е досадно. И може би, пак от досада, аз отново се почувствах убедена,че той въпреки всичко е луд по мен. Не можеше да бъде иначе!

2007

Реална илюзия

Някъде прочетох, че реалността е илюзия, породена от липсата на вяра ... Странно ... Винаги съм мислела, че вярвам силно, но пък съм се възприемала като реалист ...

Вяра ... В какво всъщност вярвам? В Бог? В съдбата? Във вечната любов? В истинското неопетнено приятелство? В щастливия край? И защо се смятам за реалист? Какво толкова прави живота, вижданията и светоусещанията ми реални? Какво е илюзията? И какво е невъзможното?

Истинско ли е слънцето, което сутрин гъделичка клепачите ми? Реално ли е всъщност и самото утро – моментът, в който отварям очи, за да посрещна новия ден – толкова уникален, но и толкова приличащ на този преди него ...

Коя съм аз? Истинска ли съм? Дали наистина дишам,чувствам и живея? Дали съществувам? Ами ако реалността е илюзия? Ако невъзможното е всъщност възможно ... а възможното е неограничено?! Ако съм просто един сън, който ще изчезне при следващото иззвъняване на будилника ... Тогава какво? Какво ще стане, ако утре се събудя и целия свят го няма? Или светът си е там, но просто аз вече не съм част от него? А дали той всъщност има нужда от мен? За какво съм му? Имам ли някакво предназначение, мисия, съдба? И как да ги търся, ако не вярвам нито във възможното, нито в невъзможното?... Но пък щом нямам вяра значи светът, какъвто аз го познавам ще си е там, ще си е същият ... все така реален ... И все така една голяма излюзия ...

От друга страна защо ми е вяра, ако живея в илюзия? Или какъв е смисълът да вярвам силно в нереалното? След като така или иначе отново няма да знам истината? А какво е истина? Как да знам в какво да вярвам като дори не откривам своята истина? Има ли изобщо нещо извън нея ... ако я има и нея?

* * *

Синкавият дим, излизащ от цигарата ми е истински ... Бавно, но уверено се прокрадва в мрака и се слива с него ... Той обгръща дори самия въздух ... Дави го, задушава го ... Като питон се увива около жертвата си ... спокойно и хладнокръвно ... и после се разсейва ... Изчезва, но не напълно ... Тежкият му мирис все още се усеща в тясната стая, очите ми все още лютят от допира с него ...

Няма го наоколо – цигарата е умъртвена в пепелника – смачкана и забравена – но не и той ... Съзнанието ми все още е насочено към него ... Към реалността на неговата илюзия ... Към мисълта, че преди секунди е бил тук, а вече не знаеш къде е ...Дори започваш да се чудиш дали изобщо го е имало ...

Но дълбоко в себе си усещаш, че той е там ... някъде около теб ... Знаеш, че те дебне ... И най-здравите дробове са се докоснали до него ... и най-силната психика някога се е поддала на изкушението ... на това или на друго ... изкушила се е, за да сгреши ... Сгрешила е, за да се научи ... Научила се е, за да живее ... Заживяла е, за да вярва ... в нещо реално или не ... но винаги в нещо, което я е карало да се чувства истинска и значима ...

* * *

Истински са дъждовните капчици по прозореца.

Те са живи! Някой ще каже, че са неодушевени – резултат от кръговрата на водата, от естествения ход на природата, нещо преходно и досадно ... Но не! Те са живи! Толкова живот има в играта им по стъклото ... в начина, по който се удрят в него, пързалят се и се сливат в едно ... в способността им да поглъщат светлината, да я пречупват и да я разпръскват в една невероятна феерия ... а понякога дори да променят цвета и ... Нима нещо толкова красиво може да бъде илюзия? Възможно ли е обаче такова съвършенство да бъде и реално? Дали ще изчезне цялата тази приказка, ако протегна ръка към нея? Ще прогоня ли вълшебството? Ами ако никога повече не го видя?

Риск?! Нима се налага? Какво ще спечеля и какво ще изгубя? Заслужава ли си да се простя завинаги с тази магическа хармония, с тази симфония на цветовете, само за да задоволя любопитството си? И когато вече знам отговорите, нужни ли ще ми бъдат те, когато вече я няма моята приказка?...

Не се ли обезсмисля цялото ни съществуване без онези малки красиви неща, които ни карат да се усмихнем искрено? А колко често се усмихваме? Колко често прегръщаме любимите си хора без повод? Колко често им казваме, че ги обичаме? Кога за последно пуснахме стотинки в паничката на бездомен старец или нахранихме улично куче? Кога последно гледахме залеза? Толкова отдавна ли беше, когато чувахме птиците по дърветата и се държахме за ръце, докато вървим по улицата? Защо не помним кога лежахме по гръб в парка ... направо върху тревата? Изобщо правили ли сме го някога?

Моите дъждовни капчици са истински ... Те са миниатюрните прозорчета към моя свят ... Те ми напомнят за хубавото в живота и изобщо ... за самия живот. Благодарение на тях аз не забравям да обръщам внимание на малките неща, на детайлите – всъщност безбройните части на мозайката, която с раждането си започваме да сглобяваме – щастието.

* * *

Истинска съм аз! Истинска е младостта ми, желанието ми да бъда себе си ... Истинска е морската пяна, която гали босите ми крака, докато се разхождам по плажа ... Истинско е слънцето, което в моменти на отчаяние ми вдъхва надежда само с едно закачливо намигване ... И плюшените играчки по леглото ми, които ми напомнят, че у мен все още живее дете ... И белият лист хартия, и химикала – моите най-съкровени изповедници ... И топлият летен дъжд, който ме измива от грешките ми ... И звънливият смях на хлапетата на детската площадка ... и снегът, и дърветата, и морският град ... и светулката, която мъждука в нощта ...

Истинска е любовта ми – трепетът по този единствен и така обичан човек, по дълбоките му очи, по безкрайното добро в душата му ... копнежът по часовете, в които спя в прегръдките му; по минутите, в които целувам устните му; по дните, които прекарвам в болезнено очакване да го видя отново ... Истинска е нежността, с която ме залива и дави ... погледът, в който потъвам ... присъствието, което ме опиянява ... ритъмът на сърцето му, който чувам, когато облегна глава на гърдите му ...

Истински са приятелите ми! Безценната им подкрепа, мъдрите им съвети, безкористната им лоялност ... И милото погалване на мама ... и целувката за лека нощ, за която никога няма да съм твърде пораснала ... и прикритата привързаност на брат ми ... и грапавото облизване на кученцето ми ...

Истински са мечтите, които съм успяла да сбъдна, но и тези, към които все още се стремя ... Истинска е душата ми, изпълнена с множество малки тайни ... Истинска е нуждата ми да живея истински живот ... Истинска е вярата ми!

Реалността не е илюзия, породена от липсата на вяра ... Реалността е това, което ти сам си избереш ... Ти можеш да я направиш нереална! Можеш да я направиш невъзможна! Можеш да я направиш всякаква! Тя е твоето собствено отражение в пречупеното огледало на онова, което искаш да бъдеш ...Реалността е всичко друго, но не и илюзия!

Реалността си ти!

06.04.2008

Хронология на по-значимите инциденти със самолет Ту-154

Във връзка с инцидента, при който в катастрофа със самолет Ту-154 загина полският президент Лех Качински, ви представяме справка за катастрофи с този модел за последните десет години.

24.01.2010 г. – Най-малко 46 души бяха ранени при катастрофа на самолет Ту-154 в Иран. Машината се запалила при приземяване на летището в град Машхад, в североизточната част на Иран. В самолета е имало 157 пътници и 13 души екипаж.

15.07.2009 г. – Самолет Ту-154, изпълняващ полет по линията Техеран – Ереван, катастрофира в Иран. При падането загинаха всички 168 души на борда, от които 153-ма пътници и 15 души екипаж.

30.01.2008 г. – Президентският самолет на Георги Първанов Ту-154 претърпя авария в Мексико. Машината с 51 пътника на борда беше принудена да извърши аварийно кацане на Азорските острови заради повреда на колесника. Пострадали няма.

01.09.2006 г. - Самолет Ту-154 катастрофира в южната част на Иран. На борда му е имало 148 души. Медиите съобщиха за 60 загинали и 80 ранени. Няма жертви сред членовете на екипажа. При приземяването на самолета една от гумите му се подпалила.

22.08.2006 г. – Близо 160 души сред които 49 деца и 10 души екипаж загинаха при катастрофа на самолет Ту-154 в Украйна. Машината се разби близо до населено място недалече от град Донецк.

25.08.2004 г. - 89 души загинаха в Русия при две самолетни катастрофи. Самолетът Ту-154 с 44 пътници на борда и 8 души екипаж е летял за курорта Сочи. Машината се разбила на около 140 километра от град Ростов на Дон. Другият самолет Ту-134 с 43 души на борда се разбил на около 200 километра от Москва. Разследването показа, че причина за инцидентите е терористичен акт.

02.07.2002 г. - В Германия, на височина 12 хиляди метра, се сблъскаха руски пътнически самолет Ту-154 и Боинг-757 на американска компания за куриерски услуги. На борда на Ту-154 е имало 57 пътници, по-голямата част от които деца, и 12 души екипаж, в Боинга – двама пилоти. Всички загиват.

12.02.2002 г. - 117 пътници загинаха при самолетна катастрофа в Иран. Самолет "Ту-154", изпълняващ вътрешен полет, се разби над труднодостъпна планинска местност, близо до крайната си дестинация град Холамабад. На борда му има 104 пътници и 13-членен екипаж.

04.10.2001 г. – Самолет Ту-154 катастрофира в района на Новоросийск, Русия, и падна в Черно море, на 185 км. от Сочи. При инцидента загинаха 78 души, в това число 51 граждани на Израел. По-късно Киев призна, че трагедията е предизвикана от попадение на украинска ракета по време на учения в Крим.

03.07.2001 г.– Самолет Ту-154 претърпя авария при заход за кацане на летището в Иркутск, Русия. Загинаха 145 души. Експертите, разследващи обстоятелствата около трагедията, стигнаха до заключението, че причина за инцидента е пилотска грешка.

Източник: www.btv.bg

Първоаприлска шега. Замениха малката русалка със... скелет

Прочутата "Малка русалка" от популярната приказка на Ханс Кристиян Андерсен, която е на път за Шанхай, бе заменена първоаприлски от... скелет.

Организаторите от Националния исторически музей на Дания обясняват страховитата гледка на мястото на символа на Копенхаген с напълно научни аргументи. Според представители на музея скелетът принадлежал на Hydronymphus pesci, морска русалка, изчезнала през 15-ти век. Като се има предвид датата на поставяне на напълно запазения скелет, трудно може да се повярва, че и това твърдение не е обикновена първоаприлска шега.

Междувременно, докато в датската столица се разгарят страсти около достоверността на случващото се на знаменателната дата, оригиналът на статуята на русалката пътува (за първи път откакто е поставена там преди близо 100 години) към Китай, за да бъде изложена в датския павилион на предстоящото ЕКСПО 2010 в Шанхай.

БГНЕС припомня, че в презокеанското си пътешествие русалката се придружава от датския министър на икономиката Бриан Микелсен, кмета на Копенхаген Франк Енсен, представители на китайското посолство в Дания и цяла кохорта журналисти.

Статуята, персонаж от едноименната приказка на Андерсен, е дарена на кметството на Копенхаген от собственика на пивоварната "Карлсберг" Карл Якобсен и е издигната върху базалтова скала през 1913 г. Бронзовата фигура с височина 1,65 м е изваяна от скулптура Едвард Ериксон, като за модел е послужила съпругата му - балерината Елън Прайс.

Източник: www.dariknews.bg

Дори вирусите се заразяват и разболяват

Дори вирусите се разболяват от вирусна инфекция - откритие на френски учени, което може да обясни как си разменят генетичен материал и еволюират толкова бързо.

Нов вид гигантски вируси, изолиран от охладителна кула в Париж, се оказал заразен от по-малък вид, наречени "Спутник" по името на първия орбитален спътник. Това е първият случай на вирус, заразяващ друг вирус и причиняващ "заболяване".

Бернар ла Скола и колегите му от Средиземноморския университет в Марсилия съобщават в сп. "Нейчър", че "Спутник" е способен да постигне впечатляваща степен на генно смесване като "краде" гени от приемника и други организми.

Вече е известно, че вирусите са способни да заразяват и разболяват бактерии, но това е първият случай на заразяване на собствения вид.

Освен че може да помогне за разбиране на механизма на бързото мутиране (заради него вирусите лесно избягват лекарства и ваксини), това откритие изглежда накланя везните в полза на теорията, че вирусите са живи организми, макар че нямат клетки.

"Няма спор, че това е жив организъм. Фактът, че може да се разболява, го прави още по-жив", коментира пред Ройтерс Жан-Мишел Клавери, вирусолог от Марсилия.

Източник: www.dnevnik.bg
Снимка: Ricardo Nunes

Полският президент загина при самолетна катастрофа

Самолетът на президента Лех Качиниски се разби при опит за кацане на летището на руския град Смоленск. Руските власти потвърдиха, че полският държавен глава е загинал при инцидента. Според последни данни жертва на фаталната катастрофа са станали 96 души.

Като причина за трагедията се смята гъстата мъгла над пистата. Предполага се, че самолетът се е ударил в дърво. След това на борда избухва пожар.

За повече информация щракни върху заглавието.

Снимки: www.btv.bg, www.dnevnik.bg, www.airplane-pictures.net

Little Mermaid IN THE BEGINNING

Ето че дойде и моят ред да се захвана с едно такова чудо, наречено блог. :)

Аз няма да се впускам в безкрайно дълги уводни речи. Който ме познава, знае за какво бедствие става въпрос, а който не - и по-добре. :)

И нали съм си романтична, ще ви пратя при моята вдъхновителка Малката Русалка (кликни върху заглавието). И тя като мен обожава морето, само дето тя има честта да живее в него. :)