Тази страница ще посветя на най-любимите си български автори, които далеч не са малко. Дори се чудя дали една страница ще ми е достатъчна, за да пресъздам красотата на българското творчество, така както аз я разбирам.
Естествено ще започна с най-бележитото име, както в литературата, така и в историята на България - моят любим поет, Христо Ботев.
Хаджи Димитър
Христо Ботев
Жив е той, жив е! Там на Балкана,потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!
Жътва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят...
Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, -
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже -
и той я гледа, - мила, зесмена!
"Кажи ми, сестро, де - Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, -
аз искам, сестро, тук да загина!"
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, -
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, -
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли - пече!
*Творбата е печатана за първи път във в. "Независимост", 1873 г. Кога точно е създадена, не се знае. Захари Стоянов по спомени на съвременници твърди, че Ботев я е декламирал дълго преди публикацията. С малки поправки стихотворението е публикувано в "Песни и стихотворения".
Прощално
Никола Вапцаров
На жена ми
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
Дамян Дамянов
Главозамайващ свят! Нищожен и безкраен.
С душичка като жичка в самото му кълбо,
вдън този необят седи човекът смаян -
по-малък от трошичка и по-голям от бог.
Живеещ зле, добре, мъдрец или безумец,
седи с надежда жива, че себе си поне
ще може да сбере в едната шепа думи.
Човекът си отива,но думите му - не.
Еднодневка
Със зората дошла, тя с нощта ще си иде.
И ще види трева, и небе тя ще види,
и ще види дървета, реки, чучулиги...
А светът е голям и един ден не стига.
Tя един ден живее. В тревичките лази.
Tя един ден живее. Няма време да мрази.
По веднъж само вижда човека, дървото.
По веднъж! И затуй ги запомня с доброто.
Тя един ден живее. В добро ще го мине.
Аз я гледам и плача за моите години.
